(не)Съвършена майка

Събрали сме се в кръг. Седим на пода, или директно върху земята. Децата ги няма. Може би сме успели да ги оставим на някоя баба или на бащите им… Гледаме се една-друга подозрително, но с надежда (има ли такъв поглед)? Най-накрая най-смелата от нас сяда в средата и казва:

 

Аз съм Ася и съм НЕсъвършена майка!

 

Всички застиват в очакване. Разбира се трябва да последва разказ.

Ето го и моят:

Дъщеря ми се роди с планувано секцио. Не, защото така съм искала (и какво ако бях), а зщото така се налагаше. Не изплака добре. Стоя под кислородна шапка 4 часа. Въпреки завидните си размери, особено за момиче – 3850 гр и 50 см. е имала трудна адаптация. Така пише в епикризата й. Когато ми я дадоха на следващия ден, първото, което изпитах беше неподправен ужас. И сега ще ви призная от какво – не я обичах. Или поне не така, както очаквах! Сгърчих се в собствената си вина. Попитах майка ми дали това е нормално. Слава Богу, случила съм на майка, която освен, че също ме е родила секцио, има и количества здрав разум. Нейните думи бяха: Не се притеснявай, аз в първите дни ти казвах „Ела на леля“.

Засмях се! Със сигурност изпитвах нужда да съм до това малко създание, да не се отделям от него, да го разгледам до последното нокътче на крачетата… Но това не бяха чувствата, за които бях чела и, които мисля бях виждала по филмите. Никаква еуфория, нищо от рода на „Най-прекрасното и приказно същество на Земята“… Дори на втория ден след като ме качиха от реанимация, на едно от храненията, взех чуждо бебе. Обърках си детето. Още ме свива като си спомня. Тогава все още имаше бебета в отделението, за които можех да кажа, че са по-хубави от моето. На четвъртия ден нещата започнаха да се променят… Когато ни изписваха бях убедена, че не съм виждала по-красиво бебе от това, което държах в ръцете си. Моята дъщеря.

Започнах да се уча да бъда родител. В началото не се справях с кърменето, но така се бях заинатила, че … ами … получи ми се! Но пък за сметка на това тя ревеше денонощно от колики малко повече от 3 месеца. После имах невероятни трудности със захранването. Детето ми беше с алергия към белтъка на кравето мляко… Когато стана на 8 месеца, по моя вина (защото не бях прочела на упътването, че кашата е млечна), дъщеря ми трябваше да стигне за минути до Токсикология в Пирогов, защото получи силна алергична реакция…

Всичко това беше съпроводено със захласване. Да, може да ви прозвучи странно, но моето момиченце спираше да диша и ставаше почти лилаво на всяко по-стабилно разреваване. На рождения си ден, точно на 1 годинка, припадна в ръцете ми от такова захласване. Не помня колко време не пое въздух, но за мен това бяха години, не мигове. Накрая вдиша… И накара светът ми да запее и заблести отново… Дори когато пиша това, дъхът ми спира…

Сега, 6 години по-късно, аз съм толкова майка, колкото и всяка друга, влюбила се в детето си от първия миг жена.

Мисля, че и аз се влюбих в нея от първия миг… Може би тогава не го разбирах така…

Сега съм НЕсъвършена майка и на едно момченце :)

Продължавам да се уча как да бъда родител. Децата ми може би страдат от това, а може би не!

Имам нужда от майки – по-изплашени от мен, по-уверени, по-знаещи, по-малко знаещи… Нека се учим заедно. В нашата Работилница за родители!

 

Приятно ми е! Ася Иванова :)